На изпроводяк

 С ръце, треперещи от старостта и от вълнение, че пак си тръгвам подава баба китчица цветя, сълзи в очите бърше тихомълком. Сполай ти, чеде, че намина и тази зима да ме видиш. На, носи ги тез цветя, дано миришат и в чужбина. Дано ти пазят топличко в сърцето, когато си ми болно, уморено. Дано ти носят спомена, където в ръцете мои спеше притаено. Дано са на късмет кокичетата, бабо - отвръщам, а сърцето ме боли. Защото осъзнавам, че едва ли догодина ще се видим с теб, нали? Ръце целувам ти, ръце на чернозема. Орали, плели, бърсали сълзи. Деца отгледали. Деца съдбата взема, ала за внуче, казва баба - най-боли. Остани със здраве, мила бабо, остани на пътя с чакащи очи. Дано децата твои да се върнат при таз земя, която ги роди. Тогава ще запеят калдъръмите. Кокичета ще цъфнат и през май. Тогава бабо, в твоята градина цветя ще има. И мене ще ме има, знай. /galia.k/