ЕДНО СТИХЧЕ ПУБЛИКУВАНО ОТ МОЯ УВАЖАВАН ПРИЯТЕЛ ПЕТЪР ПЕТРОВ

Превързах пак сърцето. И... забравих.
А устните ми болката напука.
Но никому поклони не направих,
не се проврях през ничия пролука.
Не се бичувах - никого не хапах.
Болеше ме душата ( скрито плаках !).
Потъвах в кал, но никого не цапах.
И не Годо , а себе си дочаках.
Не ядох от нахапани комати,
не носех дрехи , носени от други.
Не пазех недискретни компромати,
не давах във замяна на услуги.
Не се обръщах. И не съжалявам.
Едно лице и име имам само.
Нормално - като всички - остарявам.
Сърцето - в рани. Но пък е голямо.
Накъсана на късове стотици,
превързвам рани , но не ги отварям.
Сърца не се създават по матрици.
Дори и свои грешки не повтарям.
Запомнени - сърцата не умират.
А такта им единствен , уникален
себеподобните сърца намират.
Сред кал да си ! Но да не бъдеш кален.